Беше интересно да ги гледаш. Голям, едър мъж около 30 -35 годишен и малко момче вървяха заедно един до друг и си говореха. Стария, прашен, коларски път се виеше през ждрелото – живописно и спокойно. Нищо наоколо не подсказваше, че железобетона, асфалта, стреса и шума бяха превзели ежедневието на ХХІ век. Тишината беше изпълнена с живот. Песен на щурец – в тон с пърхането на пеперудени крила, а в далечината ромона на реката, и вятъра в клоните на каваците около нея. Природата ликуваше и даваше от своята благодат щедро, на тези които искаха да я изживеят – само трябваше да погледнеш, да почувстваш и да отвориш съзнанието си. Чуруликането на момчето допълваше спокойствието и тишината. От далеч се долавяше превъзбудата от нещо ново и въпросите, който се прескачаха и преплитаха бяха прекъсвани рядко от отговорите с нисък спокоен глас. Новата въдица, новото преживяване, красотата на природата, опияняващо чистия въздух караха малчугана почти да не стъпва на земята – танц от щастие.

Стигнаха до реката. Ритуалите по завързването на кукичката бяха предадени от бащата на сина си – морски възел. Червея, вече беше във въздуха, кордата изсвистя, пръчката се огъна, контрата на макарата изтрака след цопването на плувката. Готово. Сега отново тишина. Този път различна. Момчето мълчеше хипнотизирано от плувката, чуваха се само кратките наставления на баща му. Да остави течението да поведе плувката до оня подмол в корените на огромните каваци, после бавно да намотае обратно кордата на макарата... Думите се смесваха с шума на реката...

До тях имаше извор с топла вода, който се вливаше. Там водата беше по топла и за това в това време на годината там се събираше доста риба.

Плувката се размърда – рязко дърпане и разочарование... Момчето с насълзени очи гледаше омотаната корда в клоните над него. Баща му през смях преряза влакното и направи нов повод с нова плувка и нова кукичка. Оловото.Спокойно без да бърза продължи да обяснява, как да засече и как да хване рибата. Силата и увереността на възрастния се предадоха и на малкия. Всичко отново беше наред. Плувката се носеше по течението, а червея мамеше следващата жертва. Минутите се нижеха и се превръщаха в часове – търпение ... и двамата имаха своето.

Възрастният гледаше в себе си. Пластовете на една щироко скроена личност, изградена с много опит и труд. Това, което видя не му хареса. Директорски бордове, корпорации, фондови борси, милиони, акции, облигации – собственост превърнала го в свой роб – човек без право на лично време, личен живот. Ръководеше стотици хора, управляваше съдбите им, а собственя си живот... Обичаше детето и съпругата си, но рядко можеше да им обърне вниманието, което заслужаваха. Този неделен следобяд му беше подарък от негов съдружник поел срещите и ангажиментите. Оправданията, че в днешния живот без пари си нула,си ги повтаряше всеки ден , но откакто бизнеса му потръгна все по – малко помнеше бедните и гладни студентски години. От какво се нуждаеше?

Крясък, го извади от размислите му. На кордата на сина му висеше малка рибка около 10 сантиметра. Показа му как да извади от устата и кукичката. Момчето обезумя от щастие. Риболова потръгна и набързо двамата напълниха един кош. Имаше дребнички и една две по – големи. Радостта се лееше и изпълваше времето.

По – късно седнали край огъня, похапваха прясна риба уморени от емоции. Този ден и двамата научиха, колко, как, защо и кога прахта по пътя към реката може да те направи по – щастлив и  повече човек.

Задавате ли си въпроса кои са приоритетите в живота ви? Аз да...

... Да! :)))

Понякога, това което мислиш, че притежаваш се оказва нищтожно с това, което не забелязваш и подминаваш в рутината на ежедневието!

... и осъзнаваш, че трябва да преподредиш приоритетите си, самопозовавайки се в духовностите и отвъд делничностите. :)))

Дано всички задрямали се пробудят и осъзнаят живота си!

и осмислете този разказ. Поздрави за автора!